Синдромът на Даун – не е болест, а сложно генетично състояние.

Синдромът на Даун – не е болест, а комплицирано генетично положение. То не се лекува и не предизвиква страдалчество. Детето се е родило такова, тъй като по време на зачеването в неговите кафези се е образувала спомагателна 47-ма хромозома. Ако то обаче, получи съответна здравна грижа и неговите родители се занимават интензивно с него, могат бъдат реализирани прелестни резултати. Все по-често се срещат хора със Синдром на Даун, които следват и завършват  висше обучение.

Това, споделя науката. Но по този начин ли е в живота. Нормално ли е отношението към тези другояче изцяло естествени хора? „ Песента на гугутката “ – една смела книга, излязла неотдавна дава ненапълно отговор на тези въпроси. Неин създател е Лика Ешкенази – известна естрадна певица и майка на Иво. Той живя 44 години със Синдром на Даун. Отиде си наскоро от Ковид-19.

– Г-жо Ешкенази, във вашата книга „ Песента на Гугутката “, разказвате за живота,  вашия и на сина ви, измъчен от синдром на Даун. Иво умря неотдавна на 44 години. Това е ваша персонална драма. Защо решихте за нея да научат всички?

– Написах книгата, с цел да надникнат всички зад стените на един подобен дом. Да научат това, което изпитват тези фамилии. Исках да покажа на ярко това, което се счита за тъмния ъгъл на обществото, където никой не желае да огледа.

– Защо наричате този ъгъл мрачен. Какво и там?

– Родих сина си, живях с него, променях се, дружно с него, следих реакциите на околния свят, видях и други родители, като мен, които избраха да „ замитат “ проблемите под килима, с цел да не видят другите в какво състояние се намират. Те се усмихваха на всички, но бързаха да затворят компактно вратите на къщите си и така да бъдат, колкото може по-добре признати от: съседи, родственици, сътрудници, инцидентни минувачи. Стремежът им бе да гледат на тях като естествени щастливи хора, макар че в реалност бяха обзети от позор, възмущение, стеснение и постоянно подготвени да се извинят, поради виновност, която им тежеше, само че не беше тяхна.

– Иво се ражда със Синдром на Даун, близки и не толкоз ви поучават да го оставите…

– Диагнозата „ Синдром на Даун ” се удостовери. В началото взех решение, че би трябвало да вардя в загадка от всички заключението на лекарите. Дори от бащата на сина ми, моят брачен партньор. Роднините обаче, научиха и се стартира огромна дискусия: дали да го задържа или би трябвало да го оставя в профилиран дом?

– Вие решавате сина ви да остане с вас. Трудно ли стигнахте до това решение?

– Истината е, че в никакъв случай не ми е минавало през ума да се разделя с преди малко роденото ми дете! Борих се със зъби и нокти с всеки, който дръзваше да ми каже нещо друго. Бях подготвена дори да отменявам брака си, само че Иво да остане при мен.

– Не се ли замислихте, най-малко за момент, че около грижата за него ще рухнат всичките ви професионални и житейски фантазии? Че с блестящата кариера, която ви чака ще бъде свършено?

– В този решителен миг не ме интересуваше кариерата ми, а единствено по какъв начин да укрепя здравето на сина си, така, че да заживее порядъчен живот. Всичко друго остана на назад във времето.

– Имало ли е моменти, когато сте съжалявали за вашето решение да се нагърбите да гледате наследник с проблем?

– Решението ми да отгледам сина си, като всяко друго дете стана мой приоритет. Не желаех той да бъде прикрит и заключван, като че не съществува. Никое създание на земята не заслужава това! Не обичам и заключени животни, тъй като Бог е сътворил за всички същества, подобаващите им обиталища, с цел да се усещат те удобно. Така и мястото на сина ми беше измежду хората, тъй като беше човешко създание и аз не го лиших от такова другарство. Това, несъмнено, оказа удобно влияние, както на неговия мироглед, по този начин и на близките, въпреки и със смесени реакции.

– Когато човек има проблеми, нормално приятелите се разбягват. Оставят го самичък. Случи ли се това и с вас?

– Не. Не бях сама. Бях с моето семейство и положителните ми другари, и сътрудници, с благородните хора, които срещнах по пътя си. Това ми даде опция да продължа да упражнявам специалността си, да се развъртвам в доста направления, да уголемявам моя и на сина ми мироглед. Така и двамата успяхме да намерим своето, въпреки и непретенциозно, място в обществото.

– Смятате ли, че помагате на някой, като споделяте вашата история? Какво е това, което желаете да им кажете с нея?

– Искам да покажа на всички фамилии със или без проблематични деца, че когато има съответна помощ, всеки родител може да извърши всяка своя фантазия, да е пълновръстен член на несъмнено обграждане, да приема всякаква препоръчана помощ, тъй като това ще му даде по-голямо самочувствие и психическо здраве, толкоз нужни за всеки човек.

– Питали ли сте се постоянно: Защо навръх мен се случи това?

– Не, само че постоянно си задавах въпроса за какво идват на земята тези души в такива тела? Какво желае да ни каже създателят и по какъв начин да се научим да одобряваме? Даже и когато ситуацията стане нетърпимо и от време на време искаш да се откажеш. на тези въпроси постоянно получавах еднакъв отговор – поради любовта! Ще кажете, че това към този момент е тревиално. Не, не е!

– Казвате в едно изявление по Българска национална телевизия, че синът ви е и ваш учител. На какво ви учеше и научи той? И по-различен ли бе Иво от останалите?

– Животът на моя наследник беше урок по безусловна обич. Нито един път през всичките 44 години не видях той да се разсърди на някого, макар подигравките, макар неприятните действия на някои хора. Той беше грамотно интелигентно момче, което разбираше отношението на другите към него. Който се опита да се запознае по-отблизо със сина ми, откриваше в него енциклопедист на тематика международна рок музика. Той разчиташе по необикновен, негов си метод, датите на календара. Имаше феноменална памет и от време на време се държеше с мен, сякаш съм по-малката му сестра. И несъмнено беше по този начин. Безусловната обич не е за всеки. Изисква се да обичаш всичко, което съществува на земята, дори и тези твари и хора, от които се гнусиш… той беше моят преподавател по обич. И продължава да ми бъде, въпреки че към този момент не е до мен.

– Какво ви споделят хората, които са прочели вашата книга.

– Книгата към този момент е реалност! Доста хора я прочетоха и получих доста телефонни позвънявания. Основното, което споделяха е, че са припознали личните си животи. Вече две приятелки, показаха страдание, че не са съумели да контактуват с Иво и се срещнат от близко с неговата различност!?

Читатели ми благодарят ми за смелостта да опиша неща, които не са подозирали, че съм претърпяла, благодарят ми, че ги предизвиквам и им давам кураж в сложните им моменти. Много съм щастлива, че хората харесаха книгата ми, тъй като в нея съм вложила цялото си сърце.

Лика Ешкенази приключва музикално обучение в Естрадния отдел на Музикалната академия в София със компетентност вокален реализатор на попмузика. В началото на певческата си активност е обвързвана с най-утвърдените музиканти. Това оформя и по-нататъшния й път към професионалното рационализиране. Години наред взе участие в най-престижните вариететни стратегии в България и чужбина. Концертната й активност е обвързвана с имена, които са основали мостри в българската музика.

Лика Ешкенази е член на Управителния ръб на АСОЦИАЦИЯ ЗА ПОДКРЕПА НА ДЕЦАТА. Носител на премия „ Сребърен ритон “ ” на МК за принос към българската просвета.

Исак ГОЗЕС